Как фентъзи книгите превръщат децата в читатели

Има един момент, който доста родители разпознават – детето, което досега е гледало на книгата като на досадно задължение, изведнъж моли да почете „само още десет минути” под светлината на нощната лампа. А в тези мигове детското внимание е най-често пленено от пазещ съкровище дракон, магическо училище или тийнейджър, току-що научил, че е потомък на Олимпийските богове.

Това не е нито случайност, нито мода. Фентъзи жанрът има няколко предимства, които вдъхновяват детето да чете, и повечето от тях нямат нищо общо с това колко лесно за вникване е съдържанието на книжките.

Всичко започва с приказките

Преди детето да е научило азбуката, някой вече му е чел на глас. И това, което му е четено, е било фентъзи – за змейовете и самодивите край реката, за тримата братя, които пазят златната ябълка, за говорещи животни и къщичката на Баба Яга, поклащаща се на кокоши крака.

Ние, възрастните, наричаме тези истории „детски приказки“ и някак не забелязваме, че говорим за чисто фентъзи с магия, чудовища, забрани, изпитания и проклятия. С други думи, първият досег на почти всяко едно дете до художествена литература минава през фентъзи жанра.

Тези истории не са просто забавление, а полагат основите на представата какво е добро и зло, защо държиш на дадената дума, какво става, когато нарушиш някоя забрана, влизайки в забранената стая в замъка, и дали най-малкият брат може да успее там, където са се провалили големите, надхитрявайки халата. 

Защо точно фентъзи?

Преди да се научи да чете, детето вече си е измислило съвсем само дузини истории. Пръчката на двора е меч, одеялото е пещера, а съседската котка – чудовище, което трябва да бъде укротено. Играта е фентъзи, само че без букви.

Когато дадеш реалистичен роман за седмокласник с проблеми по математика, ти го връщаш точно там, откъдето детето се опитва да избяга. Когато му подариш книга за врата в гардероба, продължаваш посоката, по която е поело само. 

Клайв Стейпълс Луис е разбрал това много добре и е започнал „Хрониките на Нарния“ с четири деца, които играят на криеница в чужда къща, вместо с битка. Нарния се разкрива след това, като награда за детското любопитство. 

Фентъзи жанрът развива въображението и мисленето

На практика фентъзито иска повече умствена работа от реалистичната проза, а не по-малко. Детето трябва да помни кой род магьосници с кого враждува, как работи магията, защо не бива да казваш името си на определено същество. Трябва да следи карта, да сглобява магическата система, да прави предположения и да ги проверява.

„Хари Потър и философският камък“ по същество е детективска история с домашни. Детето чете, събира сведения и през цялото време решава задача. „Пърси Джаксън“ на Рик Риърдън пък учи децата цял пантеон гръцки митове, без някой да ги е карал, и после спорят кой бог на какво е покровител с въодушевление, каквото учителят трудно ще събуди.

Хубавото е, че цялата тази работа не се усеща като работа, а като разследване. И точно тук се изгражда онова, което по-късно наричаме читателска издръжливост – да държиш в главата си сто страници сведения и да чакаш обяснението, без да се отегчаваш и отказваш. 

Поредицата е най-добрият учител по четене

Детето, което е свършило първата част, не се пита какво да чете сега – то вече знае, че го чакат останалите книги от поредицата. Изчита втората по-бързо от първата, защото светът му е познат, а третата още по-бързо, защото сюжетът се завръзва и то се радва на всеки момент „аха, ето защо било онова във втора част…“. Скоростта на четене расте, речникът на детето расте, но най-важното е, че четенето постепенно се превръща в навик.

П.П. Навикът се затвърждава, когато детето следи своя прогрес. Нашият фентъзи читателски дневник му дава място да запише всяка прочетена книга, любимите си герои и какво го е изненадало, а всяка попълнена страница го тласка към следващата книга.

Тук поредиците вършат работа и по един много практичен начин – растат заедно с детето. Първата книга за Хари Потър е триста страници и ни оставя с усещането за сладка детска история, а последната е близо хиляда и в нея умират любими герои.

Вечният аргумент: фентъзито е бягство от реалността

На пръв поглед изглежда точно така. За мен обаче фентъзито е начин да разберем по-добре собствения си свят.

Децата мислят за смъртта, за несправедливостта, за страха да останеш сам. Мислят повече, отколкото им се признава - просто им липсват думите да го изкажат и им липсва безопасното разстояние, през което да го съпреживеят.

Фентъзито дава и двете. Астрид Линдгрен е написала „Братя Лъвски сърца“ за смъртта на дете и е успяла, защото историята отвежда двамата братя в Нангияла, а не в болнична стая. „Приказка без край“ на Михаел Енде е за момче, което бяга от загубата на майка си в книга, и после трябва да се научи да излезе от нея.

Метафората не разводнява преживяването, а го прави достъпно. Детето може да се приближи, да погледне и да се отдръпне, когато му дойде много.

Тук е и мястото да се каже нещо, което често се пропуска: моралните положения в доброто фентъзи не са прости. Едмънд от „Нарния“ предава братята и сестрите си за сладкиши, а после трябва да живее с това. Змеят на Ле Гуин носи името на собствената гордост на героя. Точно в жанра, който уж бил само за забавление, децата за пръв път се сблъскват с мисълта, че понякога правилен избор няма.

Фентъзи жанрът обогатява речника

Ако отворим коя да е фентъзи книга, ще намерим думи, които не се въртят в ежедневната реч – крепостен вал, морещица, обет, наследствено право, прокоба, откуп. Детето не ги учи, а ги разбира по смисъл от изречението и после ги употребява, понякога съвсем неочаквано на масата на закуска.

Да добавим и приложенията: родословните дървета, речниците на измислените езици, картите с мащаб. За много ученици това е първото им сериозно упражнение по ползване на справочник – и то по собствено желание.

Четенето е социално занимание

Фентъзи жанрът има т. нар. "фендъми" (общност от почитатели на определена книга), а фендъмът вероятно е най-подценяваното нещо, което тласка детското четене напред. Разговорите кой герой с кого трябва да е, споровете за финала, фен фикшънът, рисунките, костюмите, тестовете от кой дом на Хогуорт си.

Читателят, който има с кого да си говори за прочетеното, остава читател. Този, който чете сам разказ на класик, с тежък език и архаизми, и после пише литературно интерпретативно съчинение по него като подготовка за матурата, много по-често се отказва.

7 начина да насърчим четенето

Най-полезното е и най-трудното – да не се месим прекалено. Няколко неща обаче вършат работа почти винаги:

1. Оставяйте детето си да избира, дори когато избира десетата поред книга за вампири.
   
   
2. Не наричайте избора му несериозен пред него, защото това е най-бързият начин да го накараме да се откаже.
   
   
3. Нека му четем на глас по-дълго, отколкото ни се струва нужно, включително след като детето вече чете само – „Мумините“ на Туве Янсон и приказките на Ангел Каралийчев вървят отлично на глас и след десетата година.
   
   
4. Ако нямаме време, спокойно можем да му пуснем история от Сторител.
   
   
5. Добре е да държим книгите на видно място и на височина, до която се стига лесно.
   
   
6. Да му дадем начин да следи прочетеното: тетрадка, списък или читателски дневник.
   
   
7. И ако детето ни попита нещо за света на книгата, да отговорим толкова сериозно, все едно става дума за въпрос от историята на България.

Онова дете, което на девет години спи с фенерче под завивката, за да завърши главата, на седемнайсет ще чете от всичко по много. Фентъзито му е оставило нещо трайно – навик да мисли в мащаб, да се поставя на чуждо място и да търси причината зад постъпката.

Възрастният, който чете, вижда повече страни на нещата. А всичко започва с едно дете, което не иска да остави книгата, преди да разбере как свършва.

---

Автор: Валентина Йорданова