Във втория епизод на „Книжна среща с...“ разговаряме с Мартин Колев за новия му роман „Веща“ – първата книга от „Сага за Стопан“. Очаква се тя да бъде издадена от „Сиела“ до края на годината.
Гледай целия разговор тук:
Ти сподели заглавието и кратък откъс, който ни среща с главната героиня. Какво можеш да ни кажеш за новия свят? Историята част ли е от света на „Софийски магьосници“, или е съвсем нова?
Държа в ръцете си предпоследния вариант на ръкописа. Това е „Веща“, първата книга от „Сага за Стопан“.
Историята измина дълъг път преди замисълът да изкристализира в главата ми и върху листа. Някои елементи се появиха още докато пишех „Софийски магьосници“. Имаше период, в който се готвех за третата книга, „Вещиците от Витоша“, и се бях захванал сериозно да проучвам българския фолклор и митология. Част от откритото влезе в книгата, друга част – не, но продължи да ме гъделичка през годините.
До известна степен поредицата е в света на „Софийски магьосници“. Ако трябва да съм честен, през последните години опитах да пиша директни продължения, но все не се получаваше. Там вече има толкова натрупана митология и толкова изграден свят, че когато сядах да пиша, не изпитвах удоволствие. А за мен удоволствието от писането е свързано с удоволствието от четенето. Знам, че когато самият аз се удивлявам на нещо, което откривам, това ще се предаде и на читателите.
Накрая намерих ключа: място, достатъчно изолирано от досегашната история. Това е Стопан – малък планински град в Стара планина, който се е появявал за кратко в предишни мои произведения, но тук играе главна роля.
И този път на преден план са вещиците, а не магьосниците. Разкажи ни за главната героиня.
Керда е шестнайсетгодишна ученичка вещица и нашата разказвачка. От няколко години не ми даваше мира. Бях започнал няколко романа, в които тя беше главната героиня.
Едно от първите неща, които се появиха, беше името ѝ. Много обичам да ровя в един стар речник на българските имена и той ми свърши чудесна работа за тази книга, защото Стопан е доста странен град. Донякъде е вдъхновен от Twin Peaks, любимия ми сериал. Една от особеностите на града е, че родителите кръщават децата си с позабравени, странно звучащи имена. Децата обикновено не ги харесват, защото после отнасят подигравки на площадката. Керда беше точно такова име и героинята се появи покрай него.
Едно от нещата, които харесвам в писането, е да се предизвиквам с цели, които досега не съм постигал. Керда е точно такъв случай. Беше ми любопитно дали мога да напиша роман от женска гледна точка, и то в първо лице. Бях опитвал няколко пъти с различни истории, но не се получаваше. Дори се бях отказал.
Каза, че историята е вдъхновена от българския фолклор. Има народна песен, която е важна за романа. Ще ни кажеш ли коя е?
Преди няколко години открих една позабравена народна песен, записана от фолклориста Димитър Маринов. Неговата работа е полезна за много съвременни фентъзи писатели, включително и за мен. В песента се пее:
„Мама ти вещицата, мама ти магьосницата, мама ти бродницата, мама ти билярката, що знае много магии, що знае биле всякакво. Омая мало и голямо.“
Това е нещо, което споделям за първи път. Позволявам си го, защото книгата вече предстои да излезе. Песента е цитирана в началото ѝ.
Тя ме накара да си представя такава героиня. В случая трябваше да е момиче, защото вещерството обикновено се предава по майчина линия. Така се появи историята за момиче, което живее в сянката на майка си – известна вещица, омаяла мало и голямо. Има и баба вещица. Всичко е силно свързано със семейството и рода, с онова, което наследяваме от хората преди нас – и като повод за гордост, и като тежест. С гордостта да се разпознаем в родителите и предците си, но и с ужаса да открием в себе си техни черти, които са ни плашели, когато сме били по-млади.
Друга книга, която ми влезе в употреба, е „Баяния и магии“ на Ивета Тодорова-Пиргова. Това е академично изследване, в което са събрани разкази на жени от различни села за баяния и заклинания. Оттам изскочиха много интересни неща.
Само Керда ли ще бъде главна героиня, или ще има и втори герой, както в предишната поредица? Целият фокус върху вещиците ли е?
Тук е по-различно. С изключение на пролога, цялата книга е разказана от гледната точка на Керда, в първо лице.
Има обаче много други герои. Особено важна е баба ѝ, която е и неин основен настойник – чудесна възможност за нагнетяване на напрежение между поколенията. Има приятелска тайфа, има и други вещици.
Магьосници се появяват за кратко, но голяма роля имат вампирите, които живеят в Стопан. Особено един от тях – млад или поне младолик, очарователен вампир, с когото Керда се среща.
Ще видим и някои познати лица от „Софийски магьосници“. Те нямат главни роли; за мен са като гостуващи участници, които много ме забавляват. Постарах се книгата да бъде възможен вход към тази вселена за новите читатели и същевременно да даде нещо допълнително на онези, които вече са чели „Софийски магьосници“.
Кога ще излезе новата книга?
Първо трябва да приключа финалната редакция и да предам ръкописа до края на месеца. След това отговорният редактор Христо Блажев, с когото продължаваме да работим заедно, трябва да си каже тежката дума.
Ако всичко върви по план, книгата би трябвало да излезе към края на годината — през ноември или декември. Има и художник, който в момента чете ръкописа.
Имаш ли плейлист, който те настройва за писане, или предпочиташ тишината?
По принцип имам някои ритуали. Докато пиша и редактирам, слушам неща, които ми помагат да се съсредоточа – lo-fi или ambient, нещо, което не ми пречи. Ако се появят вокали, си казвам: „Не, това в момента не мога да го търпя.“
В по-бруталните моменти, като редактирането към края, си слагам шумоизолиращи слушалки, без да пускам нищо. Просто за да спра шумотевицата наоколо.
Описвал си себе си като писател на осемчасов работен ден. Как балансираш между рутината и творческия хаос?
Казах го в интервю преди години, когато се чувствах малко по-яко, по-писателски. Напоследък се стремя да се върна към по-дълъг писателски ден, но той не е осемчасов. Съчетавам писането с преподаване, редактиране на чужди книги и други занимания.
Според мен този баланс е най-сложната част от съществуването на съвременния творец. За да продължаваш да се занимаваш с изкуство днес, трябва да си силно адаптивен и постоянно да балансираш. Което е ужасно.
Творческият процес не прилича на други задачи, които можеш да вършиш на части. Много ми харесва една мисъл на Дейвид Линч, който освен режисьор е и художник: за да рисуваш един час, трябва да имаш на разположение четири. За да навлезеш наистина в творческия процес, трябва да заделиш много повече време. Не можеш просто автоматично да превключиш от предишното занимание.
Постоянно балансираш и пренареждаш деня си като тетрис, за да стигнеш до времето за писане.
За този роман писах цяло лято, за да спазя крайния срок. Започнах някъде към ноември миналата година.
Първо сядаш и измисляш света, или го доразвиваш, докато пишеш?
Подготвям се предварително, но много неща се променят в хода на писането. Всъщност така и трябва – няма как да измислиш всичко предварително. Определено мога да работя повече по изграждането на света, но много ми се иска да седна и да започна да пиша.
В един момент трябва да преценя дали да следвам предварително зададената структура, или да се доверя на писателския си инстинкт. Историята поема в различна посока, героите започват да се държат не както съм очаквал, светът се променя. Обикновено правилният избор за мен – може би защото съм импулсивен – е да тръгна след тях. Да не съм сигурен какво предстои, но да се опитам да го открия в процеса на писане.
Това ти дава шанс да попаднеш на съкровище. Ориентираш се в мрака, нещо проблясва и то може да се окаже златно късче. А може и само да блести измамно и да те подмами в погрешна посока.
Не обичам твърди структури, около които се върти всичко. Не ми е интересно да пиша така.
Как изграждаш героите си? Ти си психолог по образование – какво от тази област влиза в работата ти?
Психолог съм по образование, но не казвам, че съм такъв по професия, защото не смятам, че имам нужната акредитация. Психологията обаче със сигурност ми помага в писането, особено когато става дума за герои.
Когато преподавам творческо писане, темата за героите винаги ме вълнува най-много. Запазвам я за средата на курса – след като минем през някои по-скучни неща, като гледната точка и разказваческия глас. Тогава идва героят и спасява положението. Там наистина се отваря портал към човешката психология.
Забелязал съм, че докато пиша, изпитвам повече симпатия към героите, за чието опознаване съм си дал повече време. Когато научиш предисторията на един герой, отношенията му и кои са важните хора в живота му, започваш да откриваш какво стои зад образа. И той неизменно ти става по-интересен.
За мен героите са като деца. Звучи клиширано, но е истина. Смятам, че са по-важни от сюжета – те носят историята на гърба си.
А кой тип герой ти е любим – злодеят, положителният герой или морално сивият?
Зависи от историята. Морално сив герой може да стои чудесно в психологически роман или скандинавско криминале, но ако го поставиш в книга за младежи, може изобщо да не е на място.
Много се кефя на добре написани злодеи. Често в основата на добрия класически злодей стои начинът, по който той се превръща в нещо като юнгианската сянка – тъмната половина на героя. Трябва да разкрива слабостта му или да бъде негов контрапункт. Затова харесвам Джокера.
Защо избра да пишеш и за по-млади читатели?
Минаха четири-пет години от последния ми роман. Междувременно писах докторска дисертация, а и много се чудех какъв да бъде следващият роман, ако изобщо има такъв. Отново и отново се връщах към идеята, че най-смисленото за мен като писател е да напиша нещо, което може да достигне и до по-млади читатели.
Това е рискован стремеж. Когато някой целенасочено се опитва да пише за младите и да говори на техния език, може да постигне обратния ефект. Те са много чувствителни към опитите да им се харесаш. Но на мен това наистина ми изглежда най-смислено – по някакъв начин да вдъхновя млад човек да чете.
Иначе имам проблем с жанровите граници. Не ми харесва тенденцията всеки да чете само в жанровете, с които се идентифицира. На мен ми е интересно да чета истории за хора, чийто житейски опит е далеч от моя. Ако една книга е написана добре, тя е написана добре – независимо от поджанра и от аудиторията, към която е насочена.
Казвал си, че със „Софийски магьосници“ си искал да напишеш нещо, което ти е липсвало като дете.
Това беше една от главните ми мотивации. Исках да напиша нещо, което ми се е искало да прочета като малък, когато откривах първите фентъзи приключенски книги. Нямаше такива истории, които да се развиват в България.
За мен това беше важно, защото съм убеден, че изкуството ни позволява да видим света около нас по различен начин. Ако няма история, в която София и България са място на магия, където могат да се случват заклинания и епични битки, си казваш: „Тук такова нещо не може да се случи. Другаде може, но тук – не.“
А понякога статуите трябва да оживяват.
Същото важи и за фолклора. На пръв поглед може да изглежда, че разполагаме със сравнително малко същества и мотиви, които се повтарят. Всъщност там има много интересни неща. Любопитно ми е да ги превеждам на езика на фентъзито, така че да звучат яко. Те могат да звучат така – просто трябва да бъдат интерпретирани по съвременен начин, както се случва с чуждестранните вампири и сирени. Не мисля, че нашите са по-скучни. Липсва ни съвременната интерпретация, която да ни помогне да ги разпознаем.
Има ли предимство в това да си български автор?
Според мен едно от предимствата е, че имаш повече свобода.
Ако си голямо име в голямо западно издателство, с литературни агенти и така нататък, не можеш толкова лесно да правиш каквото си искаш. Много хора зависят от теб, включително за препитанието си. Когато си български автор, обикновено не е така.
Това ти позволява да се забавляваш. Да не пишеш по формула или образец, да не се съобразяваш с определен брой думи или страници, които жанрът и договорът изискват. А такива изисквания наистина има.
Защо това има значение
Точно затова читателите посягат към българското фентъзи. Независимо дали е за деца, за младежи или е по-мрачна история за възрастни, те искат да усетят магията тук – в София или в който и да е друг град. Да прочетат история, която им казва: и тук се случват магични неща, и тук живеят интересни същества, и тук всичко е възможно.
Западните автори отдавна черпят от митологиите на целия свят и ги преосмислят свободно. Ние също имаме богата история и интересен фолклор. Имаме и автори, които пишат с размах. Мартин Колев е един от тях.
Благодарности
Планирахме четиридесет минути, а говорихме почти двойно по-дълго. Не съжаляваме за нито една минута.
Благодарим на Мартин Колев за времето и откровеността, а най-вече за това, че избра да говори за „Веща“ първо пред читателите на Издателство Сирена и „Четем фентъзи“.
Оставяме ви с неговите думи:
„Искам да ви пожелая много хубави четива. Независимо от натоварения график и от всичко, което светът постоянно подхвърля в наша посока, да откривате малко време за бягство и за приключение.“
0 коментара